Човешките взаимоотношения са сложна машина и във всеки един от нас се крие по един критик.

Той дебне и регистрира всичко, което ни дразни, всичко, което не приемаме за правилно и нормално.

И понеже всички сме различни, всеки си мисли, че неговата гледна точка е най-правилна, че неговото мнение е най-релевантно, че неговите принципи са най-добросъвестни.

🙈🙉🙊

Да, нищо не може да бъде по-далеч от истината.

Защото самата истина е абстрактно понятие.

Хората търсят винаги проблема извън себе си.

Другият не разбира, другият не се съобразява, другият е нетактичен…

Никога вината не е в нас.

Или поне така си мислим.

Но често, това което най-много ни дразни в другите, е дълбоко заложено и в нас самите. И в огледалото виждаме най-вече красивото…

Другото, не толкова красивото, го приписваме на някой друг.

Жул Верн е казал „Всяка наша критика се свежда до упрек към ближния за това, че той не притежава достойнствата, които ние си приписваме!“

Какво би било обществото, ако всеки потърси отговора и проблема първо в себе си, преди да заяви своите претенции към света?

Ако всички хора бяха проактивни и се опитваха първо да разберат, преди да изискват да бъдат разбрани…

Ако първо се опитваха да чуят, преди да настояват да бъдат чути…

Ако правеха най-доброто, на което са способни, преди да очакват другите да се раздават за тях и вместо тях…

Но такава е човешката природа. Ние всички обичаме да лепим етиките и да съдим и изобщо не обичаме да бъдем съдени!

Дали сме
по-достойни от онези, които сочим с пръст?

Нека ви разкажа…

Притча за глухата съпруга…

Един човек се обажда на домашния си лекар.

Рикардо, аз съм, Хулиан.

– О, здравей! Какво има, Хулиан?

Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.

– Но каквво й е?

– Започва да оглушава.

– Как така да оглушава?

– Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.

– Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж. Доведи я в понеделник в кабинта ми, ще я прегледам.

– Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?

– Добре, как разбра, че не чува?

– Ами като я викам, не отговаря.

– Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото.

– Ето какво ще направим- ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?

– В спалнята.

– А тя къде е?

– В кухнята.

– Така. Извикай я оттам.

– Марияяя…! Не, не чува.

– Добре. Иди до вратата на спалнята и я извикай от коридора.

– Марииияяяя! Не, изобщо не чува.

– Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.

– Марияяя! Марияяяя! Марияяяяя! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб към мен и мие чиниите, но не ме чува.

– Марияяяя! Не, пак нищо.

– Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й: Марияяяяя….!

Побесняла, жена му се обръща и му изкрещява:

Какво искаш? Какво искаш, какво искаааашшш?

Вече десет пъти ти отговорих и десет пъти ти отвърнах „какво искаш“.

С всеки ден ставаш все по-глух. Не разбирам защо просто не отидеш на лекар!!!

Откъс от книгата на Хорхе Букай: Нека ти разкажа

Това е проекция. Хубаво е, когато виждаме нещо у другите, което ни дразни, да се сещаме, че то е най-млкото (най-малкото) и в нас!

♛ www.proaktivni.com – да бъдеш проактивен е въпрос на избор. Избор да търсиш отговорността първо у себе си. Избор, да бъдеш по-добър и по-разбиращ.